Най-дългата нощ или денят, в който всичко започва отначало…
Защо е важно да празнуваме?
Започ(е)ва, начева, зачева… Думи, чиито значение може да се определи като начало, произход, потекло, корен, първопричина, предвестник, извор, зора, произхождение, раждане и т.н. Освен, че можем да продължим да изброяваме, в корена на тези думи (-чева) се крие и още един смисъл – чавé е нарицателно за малко дете… А какво е новороденото, ако не начало, но вече не на една календарна година, а на цял един човешки живот – нашият земен живот, според който измерваме всичко, което се случва около нас – минало, настояще, бъдеще… Погледнато от собствения ни ъгъл, тези три понятия са трудно съизмерими с гледната точка на живелите преди нас, а Времето изглежда като абстрактно понятие.
Въпреки това, в хода на еволюцията и в резултат на определени природни катаклизми, древните населници на Земята са достигнали до необходимостта да отмерват времето, с което да бъдат определени и записани точните моменти на дадените събития (не само в исторически план).
Така преди много, много години (хиляди г. пр. Хр.) българите създават уникалния за света календар, в който времето се измерва в годишни цикли, чието начало е винаги след най-късия ден през годината. Приравнено към днешния календар, това се случва около 21-ви Декември – денят, в който започва “раждането” на новото Слънце (богът Слънце = Млада Бога), а на следващия ден започва новата, все още млада, “сурова” година и първите й дни са трудни, неуравновесени и изпълнени с несигурност. И съвсем естествено тръгват коледарите – вестоносци, които с песни и наричания ознаменуват събитието, а с обредните си атрибути внасят магичност и пречистваща сила в домовете на всеки, който е отворил широко дверите си за тях.
Както в миналото, така и днес, празниците имат точна дата, но тъй като древният български календар е с доказано най-малко отклонение, в стари времена празнуването винаги е било в съзвучие с даденото състояние на природата, заради което са се извършвали и определените обреди в продължение на не един, а най-малко три дни. Днес, спазвайки заложените в сегашния ни календар дати на празниците, донякъде се разминаваме с предопределените моменти.
Това в никакъв случай обаче не е фатално, защото нашият мъдър народ е устоял през хилядолетията на тежките времена на промени и опити това знание да бъде преиначено и унищожено, съхранявайки нравите и вярванията си, макар и скрити зад нови имена и правила.
Най-важният момент от празнуването обаче е празничната ни нагласа, вярата и убеждението, че творим добро. Извършените по този начин обреди са и в основата на успешното ни взаимодействие със силите. Ето защо, според мен, е по-нужно да знаем и спазваме присъщите за празника обичаи, отколкото да водим спорове около това дали моментът на извършването им е точният. Още повече, че разминаването в днешно време обикновено е в рамките на ден-два, а там където е повече, празнината неусетно е била запълвана от допълнителни празници.
С всяко от изброените в началото на текста слова може да се опише смисълът, който нашите праотци са влагали в този най-специален ден от стария български народен календар, който е и най-древното свидетелство за съществуването на българския народ. Този ден е Игнажден (ЕднажДен = Единственият ден, Нулевият ден, Денят на Великия предел) или денят, в който всичко започва отначало. Денят, в който Светлината сякаш “отдава почит” на Тъмнината като се оттегля за най-дълго, а може би по-скоро “събира” сили за предстоящата между тях схватка за надмощие.
Луната е в своята стихия. Тя е Царицата на Небесата, макар и на предела на силите си. Дори съществуват хипотези, които определят стария български календар като Лунен, но така или иначе астрономическите и археологически изследвания на нашите, и не само наши, бележити учени в тази област доказват, че той е напълно Слънчев и поради този факт дори обявен за Всемирен от световната организация ЮНЕСКО.
Най-късият ден в годината се определя още и като Денят на Зимното слънцестоене, но вглеждайки се в същността на случващото се, може да се нарече и “луностоене”. Дори бих си позволила да нарека този ден “Денят на Луната”, но това, разбира се, само по себе си е абсурдно.
И все пак, настъпва онзи момент от годината когато тя, Нейно сияйно величество, остава на небосвода най-дълго, сякаш спряла своя ход, за да облее с лунната си мощ всяка рожба на тъмнината, всяка жива твар, чиито владения са сенките на нощта. И не само. Там, в Тъмнината започва отново “раждането” на Слънцето.
Но до тогава, докато денят не извоюва своя превес над нощта, властват силите на мрака и поради това важна част от празничните обичаи е огънят, чиято пречистваща светлина прогонва далеч от хорските домове всяко въплъщение на злото. Вещият човек пали големи огньове на открито и пази огъня в огнището да не угасне. А за най-страшната, бъдната нощ, в която след три денонощия на превратности и мъчителни битки с Мрака ще се роди Бога Слънце, знае, че е нужно не какво да е дърво, а “Бъдник”.
Мъжът, като носител на жизнената сила в този момент, е натоварен с нелеката задача да влезе, ако трябва и в дън гори, но да го открие и занесе у дома точното дърво, чиито заряд ще освети дома със силата на огъня и ще “бди” над домочадието му като страж през цялата нощ. Жената също не е безучастна, напротив. Под звънкия глас на медено звънче тя се вихри в магичен танц със “стопанката” на дома – метлата. Със своето необуздано желание да свърши всичката работа на света, жената като истинска стихия омита всяка нечистота от дома си, и в пряк, и в преносен смисъл.
Погледнато в малко по-символичен аспект, Слънцето и Луната са част от вечното противопоставяне на двете изначални сили, те са в основата на вечното единоборство на Светлината и Тъмнината, Доброто и Злото, Мъжкото и Женското, от чиито моменти на преплитане, премерване, неизбежно уравновесяване, сливане и единение се ражда Новото начало.
Кулинарен конкурс “На трапезата”, школа “Бага-Тур”
Ако се позамислим и опитаме да направим разбор на моментното състояние на силите бихме могли да открием още полезни неща за себе си, всеки спрямо това, под влиянието на кое небесно “светило” е, да си обясним собствените ни емоции, чувства и състояние на вътрешната ни сила.
Това, което според мен, е важно да се знае е, че по това време на годината Луната (и отъждествяваните с нея Ин, Женско, Нощ, Зима, Тъмнина, Зло и т.н.) е в своята върховност на усърден труд, поради което тя със сигурност е на предела на своите “жизнени сили”, отдава за последно благотворното си влияние и постепенно се оттегля за последващото шестмесечно “възстановяване”, намалявайки своята активност, а за Слънцето (Ян, Мъжко, Ден, Лято, Светлина, Добро) настъпва моментът, в който да започне отново увеличаването на дейността си (денят започва да нараства), да отдава с все по-голяма страст събраната през месеците на недеятелност и “почивка” най-голяма “жизненост”, а когато достигне равновесие, да “оплоди” с божествената си сила земята и да й помогне отново да сътвори тя своите рожби. Ето защо, и именно в тези дни от годината, главните действащи лица на празничните обреди са млади момчета, които са в своята пълна жизненост.
Цялата тази преплетена спирала от променящ се превес на силите народът ни е успял да закодира в своята празнична система, съхранявайки не само разбирането за случващото се около нас, но и възможността човекът да се едини с природата, да настрои всички свои полета на съществуване в едно с Вселенските закони.
И така, макар да съществуват ценни за човечеството и природното равновесие видове, чиито живот и активност са обвързани с нощта, за старите българи това си остава онази част от денонощието, когато излизат всички създания на нечестивите сили. Онези страшни караконджули, хали и самовили, които в дните около Игнажден са по-силни от всеки друг път през годината и могат да му напакостят и дори отнемат живота, изпращайки му незнайни болести.
Така старите предания ни съветват да се обградим с повече уют в домовете си, да избягваме мрака, и на нощта, и в душите си, да не се скитаме по улиците след залез слънце, да се пазим от лоши помисли и постъпки, да празнуваме и, спазвайки определени обичаи, да извършваме с вяра в сърцата си истински свещенодействия (дела на светлината). Това е най-доброто, което бихме могли да направим за себе си и своите близки точно в тези дни, наречени от древните неслучайно МръсниЦи (мръсна сила, мръсни, караконджови дни). Дни, натоварени със заряда на чутовния сблъсък между владетелите на света. Битка, чиито изход, въпреки че е предначертан от вечния ход на Всемира, докато разбърква местата им и преобръща времето, разклаща за кратко и усещането ни за спокойствие и благост, всява чувството на страх, неувереност, безпокойство и нещо още повече, заплашва с вихрения си танц да изпепели всяко крехко зрънце, от което човекът се надява да се роди живот.
И колкото и измислени да ни се струват в днешно време опасностите от беди и заплахите за нанасяне на вреди от рожбите на мрака, в тези предания и легенди се крие истината за това, че в определени моменти през годината трябва да спрем и да се огледаме, да разпалим огъня в огнището и в сърцата си за нови, по-светли дни, да се смирим пред природните стихии, да им отдадем почит и почерпим сили и вдъхновение от тях, да дадем шанс на нашето ново начало като му вдъхнем кураж с много обич, да претеглим за и против, да си дадем сметка, че има за какво да благодарим, дори това да е само, че сме живи и че можем да се радваме на слънцето!
А то ще продължава да свети с все по-голяма сила за нас през идващите дни… И така, чак до Еми Читем – Яновден!
Радост Гънчева
П.П. Благодарна съм на всички учени, доценти, професори и академици, както и на всички нетитулувани изследователи и писатели, благодарение на които това древно знание достига до мен и до всички българи!