Изгубени хроники • Година 809
Гневът на Кана
„Там, дето и сокол гнездо не вие… ще опрем стълби върху смъртта.“
Кой си ти в ордата?
Кръвта помни. Натисни бутона, за да разбудиш духа на предците си и да разбереш какво оръжие си държал пред стените на врага.
В
ятърът тази утрин не носеше прохлада. Носеше единствено мирис на ръжда, пепел и смърт. Ромейската крепост се издигаше пред нас като гигантски, ранен звяр, свит в мрака. Зад дебелите каменни зидове защитниците стискаха оръжията си с треперещи, потни длани. Те знаеха какво ги очаква. Знаеха чия сянка е паднала над стените им.
Крум. Името му се шепнеше като проклятие по коридорите на Константинопол. Той не идваше за преговори. Идваше за души. Армията му не бе просто войска – бе природна стихия от мускули, извити лъкове и безпощадна дисциплина, изкована по законите на оцеляването. Всяка кражба, всяка слабост се наказваше със смърт. Тук нямаше място за страх.
Гледахме към кулите, където ромеите се суетяха като мравки пред буря. Ние бяхме родени на седлото. Конете ни дишаха тежко, раздувайки ноздри в очакване на кръвта, а в сърцата ни спеше огнен змей, чакащ искрата на битката, за да избълва гнева си. Катапултите и обсадните машини, чудовищни творения на пленени инженери, вече бяха насочени към портите.
Според древните текстове, ревностно пазени в „Мечът на сътворението“, българинът не търси спасение зад стени. Той носи стената със себе си – своя щит и своята чест. Този ден Тангра гледаше отгоре. И когато небето причерня от първия дъжд от запалени стрели, сред редиците ни се понесе звук, по-страшен от грохота на тараните. Ние запяхме.
ПЕСЕНТА НА КРУМОВИТE ВОЙНИЦИ
Там, дето и сокол гнездо не вие,
(че плаши го ревът на крепостта)
ще вбием в мрака остри куки ние
и стълби ще опрем върху смъртта.
Ще влезем и на дявола във рогът
и ще побием бойния си стан! —
Затуй пред нас се мята във тревога
ромеят от бърлогата си взрян!
Той знае — на седло сме се родили,
лъкът опънат люлка ни е бил.
Конете си с бял вихър сме поили,
в сърцата ни змей огнен се е скрил!
Немей, ромею! Тангра се явява
да ти покаже своя светъл знак
и всеки кон в редиците развива
опашката си като боен флаг!
Песента не бе мелодия за наслада. Тя бе смъртна присъда. Още преди последният стих да заглъхне в утринната мъгла, хиляди куки със зловещ звън се впиха в парапетите. Стълбите удариха камъка с глух трясък. Българите заприличаха на черни демони, пълзящи нагоре по стените, водени единствено от жаждата за победа и безпределната вярност към своя Кан.
Виковете на ужас се смесиха със звъна на строшени мечове. Крепостта падна не просто под ударите на оръжието, а под тежестта на духа, който не можеше да бъде сломен. Крум наблюдаваше от хълма. Неговото лице бе каменно, очите му отразяваха пламъците на горящите кули.
Така се ковеше държава. Не с договори и мастило, а с огън, дисциплина и кръв. Още един град бе превърнат в пепел, за да възкръсне като част от великата Българска земя. Историята щеше да запомни Крум като Страшни, но за нас… за нас той бе просто Бащата на Закона.
Древна тайна чака да бъде разкрита
Докосни печата на Кана
Само онзи, чиято кръв кипи като разтопена мед, може да вдигне Мечът на сътворението и да пренапише съдбата на световете.
„— Изгубен фрагмент, 809 г.