Знание · #Въоръжение

Поредица „Пътят на прабългарския воин“ · Публикация 4 от 15

Мечът в прабългарското въоръжение

Прави мечове, ефеси, ножници и окачване; мечът като знак на власт и предмет на клетва

29 септември 2025 г. · СК „Бага-Тур“ · Проект „Докосни древността“

Статията събира наличните писмени и археологически данни за меча у българите през VII–IX век. Разглеждат се разликата между меча и сабята, малкото сигурно датирани находки от езическата епоха – едноострият меч от района на Ришкия проход, мечът от Галово, рисунката на меч от Плиска, – както и предпазителите, накрайниците на ножници и начините на носене. Отделно се проследява символиката на меча: като инсигния на властта, като оръжие на владетелските телохранители чиготи и като предмет, над който се полага клетва според 67-ия отговор на папа Николай I. Изложението следва трудовете на Р. Рашев, В. Йотов и Г. Фехер, както и специални статии.

Ключови думи: меч, палаш, сабя, ножница, клетва над меча, чигот, прабългари

1.Увод

Когато византийският император Лъв VI Философ (886–912) описва в своята „Тактика“ военните обичаи на българите и маджарите, той поставя меча начело на техния въоръжителен комплект: те се въоръжават с меч, броня, лък и копие¹. Археологията обаче дава много по-оскъдна картина. В некрополите от езическата епоха оръжие се открива рядко – ценното по онова време желязо не е подтиквало към полагането му в гроба, освен когато рангът и имотното състояние на покойника са го изисквали и позволявали².

Тази оскъдност е стара грижа на изследователите. Геза Фехер, автор на книгата „Военното дело на прабългарите“ (1938), отбелязва с огорчение, че в неговото време не е намерен нито един цял меч или сабя от наследството на българите, и обяснява това с факта, че още не са открити техните гробове³. Днес положението е друго: сабята от гроб № 27 на некропола при Нови пазар е първото оръжие от този вид, открито в ясно определена археологическа среда⁴, а поредица случайни находки и рисунки допълват представата. Числата обаче остават малки, а много от твърденията на Фехер, основани предимно на унгарски паралели, днес трябва да се четат като остарели.

В следващите страници ще се опитаме да отговорим на три въпроса: какво представлява мечът и с какво се различава от сабята; какви мечове действително познаваме от времето на Първото българско царство до покръстването; и какво е значел мечът за своя притежател – като оръжие, като знак на ранг и като свещен предмет.

2.Меч и сабя: две оръжия с общ произход

Мечът и сабята са оръжия за нанасяне на прободно-сечащи удари в близък бой, най-често в единоборство. Те имат общи конструктивни части. Ръкохватката се състои от желязна пластина, покривана с дърво, кост или кожа; накрайникът на ръкохватката има практическо и декоративно предназначение; предпазителят е под ръкохватката и пази ръката; клинът е основната поразяваща част, а острието и върхът са съответно режещата и пробождащата му част. Двете оръжия се носят в ножница, която се прикрепва към ремък посредством скоби с апликации и завършва с кух цилиндричен, конусовиден или сплескан накрайник, предпазващ острието⁵.

Разликата е в линията. Мечовете са двуостри и по-рядко едноостри, но главното им отличие е праволинейната форма както на ръкохватката, така и на клина. Клинът на сабята е в по-голямата си част едноостър и само при върха – двуостър; при прехода между двете части често се оформя издатина, т. нар. елман. Ръкохватките и клиновете на най-ранните саби са почти прави и лежат по една ос, а при по-късните ръкохватката се накланя към режещата страна, а клинът се извива. С това се променя и характерът на удара: ударът с меч е по права линия, отгоре надолу, а сабеният удар е кръгов и с по-голям обсег – и за да го нанесе, конникът задължително трябва да се опира на стремена⁶.

Между двете оръжия стои едноострият меч, наричан в археологическата литература и „палаш“. Тези мечове се смятат за оръжия, показващи прехода от двуострия меч към сабята⁷. Сабята, според Валери Йотов, се появява и разпространява сред племената на евразийските степи през VII–VIII век като резултат от еволюцията на меча, но и от усъвършенстването на конната езда и бойната тактика, особено след въвеждането на стремената и седлото⁸. Показателно е наблюдението на Рашо Рашев, че три от четирите известни му меча от езическата епоха са едноостри – свидетелство именно за прехода от меч към сабя⁹.

Какво е било мястото на меча в боя? Основен род войска на българите е била леката конница, а нейното главно оръжие – лъкът; мечът и бойната брадва са използвани само в близък бой¹⁰. Подобна е картината и при другите степни конници: по думите на М. Казански боят на степната конница минавал през две фази – атака в разпръснат строй с интензивна прицелна стрелба и близък бой с клинково оръжие и ласа, макар че кочевниците по правило се стремели да избягнат ръкопашната схватка¹¹. Мечът е оръжието на решителния миг. Неговата изработка изисквала висококачествен метал и техническо умение, което го прави важно и скъпо оръжие и обяснява рядкото му откриване¹².

3.Какво е намерено: мечовете от VII–IX век

От българските земи Йотов познава четири цели и два частично запазени меча от периода VII–XI век, един накрайник на ръкохватка, няколко предпазителя и шестнадесет накрайника на ножници¹³. Повечето от тях обаче са от X–XI век и са свързани със скандинавски и северноевропейски оръжия. Към езическата епоха могат да се отнесат само няколко паметника, но именно те са най-ценни за нашата тема.

Най-ранният е едноострият меч от района на Ришкия проход. Запазени са пластината на едноръчната ръкохватка с два нита, елипсовидният прав предпазител, завършващ с две топчета, и почти еднакво широкият по цялата си дължина клин, скосен при върха; общата дължина е 91 см. Най-близките му паралели са мечът от катакомба 39 на некропола „Мокрая балка“ в Северен Кавказ, двата едноостри меча от погребалния комплекс Вознесенка в Украйна и мечът от гроб 45 на аварския некропол при Чока в Унгария, датирани в края на втората половина на VII – средата на VIII век. Така мечът от Ришкия проход се оказва единственият едноостър меч от онова време на Балканския полуостров и, по мнението на Йотов, най-вероятно е свързан с първите десетилетия от установяването на българите на Долния Дунав¹⁴.

Вторият е мечът от района на Галово, Врачанско, намерен при изкоп в Островския окоп. От ръкохватката е запазена желязната пластина с два отвора за нитове; предпазителят е лят от бронз, с релефно оформени краища; клинът е с елипсовидно сечение, без жлеб, и завършва със заоблен връх; дължината е 89 см. Липсата на жлеб Йотов сравнява със свидетелството на арабския философ ал-Кинди (втората половина на IX век): „мечовете на Рум [Византия] са стройни и прости, и са без жлеб“. Мечът е датиран в IX – началото на X век и според автора е произведен някъде на Балканите и е принадлежал на византийски или български воин¹⁵.

Третият паметник не е оръжие, а изображение. В района на Крумовия дворец в Плиска е открита каменна плоча с вдълбана рисунка на меч с ясно оформена ръкохватка с полусферичен накрайник, предпазител, извит нагоре в двата си края, и двуостър клин с жлеб, счупен по средата. Йотов датира рисунката в IX – началото на X век и припомня, че обичаят да се изобразяват мечове върху каменни плочи е засвидетелстван още у скитите като знак на почит към техния бог на войната¹⁶. Рашев използва същата рисунка като най-добрата илюстрация за завършека на горния край на дръжката¹⁷.

Степният произход на част от тези форми личи и в по-широк план. Казански отбелязва, че масивните железни предпазители от т. нар. азиатски тип се разпространяват в Европа през хунското време под влиянието на дошлите от изток степняци¹⁸. Паралелите на меча от Ришкия проход в Северен Кавказ и в аварска среда вписват и него в тази традиция. Обратно, по-късните мечове – от Опака (тип K по Я. Петерсен), от Градешница (тип Z) и от Говежда (98 см) – принадлежат на друг свят: Опака най-вероятно е следа от походите на киевския княз Светослав през 968 и 969–971 г.¹⁹ Още Фехер свързва някои скандинавски накрайници на ножници от Мадара и Чирпан с търговията или с останки от Светославовата войска²⁰.

Любопитен щрих дават византийските миниатюри. В Мадридския ръкопис на Йоан Скилица византийските войници и офицери навсякъде са изобразени с мечове с широк клин, а българските – с оръжия с по-тесен и извит клин, които могат да се приемат за саби²¹. Това е по-късен образ, но той показва, че в очите на византийците извитото острие вече е станало белег на българския воин.

4.Ефес, ножница и окачване

Ефесът – ръкохватката заедно с предпазителя и накрайника – е основният критерий и в класификацията на Я. Петерсен, на която се опират повечето изследователи на европейските мечове. От ранното средновековие Йотов познава четири предпазителя на мечове. Два са бронзови: единият е открит при разкопките във Вътрешния град на Плиска през 1948 г. и има елипсовидна втулка, другият е с неизвестно местонамиране в Североизточна България. И двата са близки по форма и изработка с предпазителя на меча от Галово и подобно на сходен предпазител в колекцията на Лувъра трябва да се датират в IX–X век. Третият, железен, дълъг 16 см, е намерен в Дръстър и принадлежи на по-късно време²².

Ножниците са имали дървено тяло, от което обикновено са запазени само следи, а до нас достигат металните им части – най-вече накрайниците. Йотов включва в изследването си 16 накрайника на ножници за мечове: един железен и петнадесет бронзови. Железният, от крепостта до Минерални бани, Хасковско, е ажурен и украсен с двойки трилистни палмети; авторът го датира в края на IX–X век и предполага, че е принадлежал на ножница за меч с широк клин без жлеб и заоблен връх, подобен на меча от Галово²³. Бронзовите накрайници са украсени в скандинавските животински стилове – с птици, преплетени змейове и т. нар. германски четириног звяр – или с източна палмета, и са от X – началото на XI век²⁴. В скандинавския свят накрайникът на ножницата имал и магическо значение: в украсата му се влагал смисъл, с който се надявали да повлияят на бойните качества на оръжието и на боеца²⁵. Тези находки обаче идват в нашите земи след края на езическата епоха.

Как е бил носен мечът? Византийските свидетелства са разнообразни. В миниатюрите на Скилица мечовете висят на поясния ремък ту отляво, ту отдясно, на други места са привързани към тялото, а понякога и на гърба; привързан отдясно е мечът на една рисунка графит от Северната крепостна стена на Велики Преслав. Повечето византийски тактики препоръчват мечовете на пехотинците да висят на пояса, а на тежковъоръжените конници – да бъдат окачени на рамото посредством ремъци²⁶.

Най-конкретни данни за окачването на степно клинково оръжие у българите дава отново гробът от Нови пазар. Първият му изследовател Ст. Михайлов описва железен „меч“, поставен почти изправен от лявата страна на покойника, запазен заедно с желязната си ножница; на 30 см от кръстовището към върха ножницата имала пъпковидно нитче, посредством което оръжието е било прикрепвано към кръста²⁷. Според М. Петров и Н. Хрисимов сабята е била дълга 96 (или 100) см, с ръкохватка по оста на клина и прав предпазител, дълъг 11 см, върху който е поставена правоъгълна желязна плочка със следи от украса. Тъй като украсата по правило е от лицевата страна, авторите допускат, че оръжието е носено с режещия ръб нагоре – практика, характерна за правите едноостри мечове-палаши от V–VII век²⁸. Ножницата си представят като дървено тяло с метални обкови и заострен накрайник²⁹, а в реконструкцията си окачват сабята на колана с D-образни апликации³⁰. Рашев подчертава, че това е единствената сабя, намерена в гроб (с изключение на необнародваната сабя от могила 4 при Кабиюк), и че в същия гроб е положена и брадва³¹.

5.Мечът като знак: власт, служба и клетва

Мечът не е само оръжие. Още от времето на Римската империя той е инсигния на властта – традиция, която продължава и във Византия. Във варварския свят значението му е същото: представителни мечове и саби са открити в много богати номадски гробове от VII век, най-известният от които е гробът на хан Кубрат при Малая Перешчепина. Константин Багренородни отбелязва, че украсеният със скъпоценни камъни меч символизира силата на императора и го отличава като върховен пълководец. Подобно разбиране има и в българското средновековие – Йоан Екзарх описва княз Симеон в одежди, обсипани с бисери, и носещ златен меч³².

С меча е свързана и една дворцова служба. Татяна Славова разглежда титлата чигот като название на личния телохранител на владетеля. Най-ранното ѝ свидетелство е у Теофан Изповедник: през 773–774 г., изплашени от византийския флот, българите изпратили да сключат мир един боил и един чигот. В по-късния превод на Римския патерик думата чигот е заменена с „меченошец“, а гръцкото ѝ съответствие в изворите е σπαθάριος – носещият меч член на церемониалната охрана. Към края на X век старобългарското съответствие е засвидетелствано и в надписа „мечоноша тагчи“ върху златен пръстен-печат от Пазарджишко³³. Тълкуванията на самата титла се различават – от войник или джигит до придворен сановник, който носи меча след царя, а Славова се въздържа да приеме извеждането на тагчи от ирански корен със значение „меч“³⁴. Рашев включва чигот със значение „мечоносец“ сред прабългарските заемки в старобългарския книжовен език³⁵.

Най-ясното свидетелство за свещеното значение на меча у българите е 67-ият отговор на папа Николай I. Българите заявяват, че имали обичай, когато обвързват някого с клетва за някаква работа, „да слагате пред себе си меч и в него да става заклеването“³⁶. Папата отговаря, че е недостойно да се кълне човек не само в меч, но и във всяка друга сътворена вещ, а само в Бога, т. е. в Евангелието³⁷. Вероятният смисъл на тази клетва е пожелание престъпилият я да бъде наказан с меча. В. Златарски приема, че тя се е използвала често в ежедневието и в съдебната практика и вероятно е била тържествена формула, произнасяна пред собственото оголено оръжие; В. Бешевлиев допълва, че по време на заклеването мечът вероятно е бил забиван в земята, и привежда примери за клетва в меч у древните германци и у аварите, а Ив. Дуйчев посочва сходни обреди и у славяните³⁸.

Обичаят има дълбоки степни корени. През 582 г. аварският хаган Баян, в чийто хаганат влизали и българи, се заклел в собствения си меч, че няма да стори зло на император Маврикий³⁹. Според данните, събрани от Бешевлиев, у скити, алани и хуни използването на меча при клетва приема формата на пряк култ и обожествяване на оръжието⁴⁰. Още Фехер свързва клетвата над меча с общата почит към оръжието и привежда сведението на Ибн Фадлан за особения обичай на волжките българи да отнемат оръжието на онзи, който го държи у себе си в неподходящ момент⁴¹.

Мечът участва и в символиката на завладяването. В „Посланието на патриарх Христофор“ гадателят предсказва на император Лъв V Арменец, че ще подчини българите и ще забие меча си сред България „в медното гумно“⁴². Рашев отнася подобно предсказание към император Теофил и тълкува „медното гумно“ като сакралната порта на Плиска: забиването на оръжието в нея е акт на символично превземане, както и желанието на хан Крум да забие копието си в Златната врата на Константинопол⁴³. Трябва да имаме предвид и една трудност на изворите: във византийските и старобългарските текстове за прободните и сечащите оръжия се срещат различни термини, без да се прави ясна разлика между меч и сабя⁴⁴.

6.Във филма „Докосни древността“

Спектакълът-филм на СК „Бага-Тур“ показва прабългарския воин преди всичко като конник и стрелец – така, както го описват и изворите. Мечът има своето място в бойните сцени като оръжие на близкия бой, на решителния миг, когато дистанцията между противниците е изчерпана. Във възстановките зрителят може да види разликата между правия удар на меча и кръговия, широк удар на по-късната сабя, за който е необходима опора в стремената.

Не по-малко важен е мечът като знак. Сцените с конници, с обредни моменти и с поведението на воина пред оръжието му дават възможност да се усети онова, което изворите само загатват: че мечът е бил вещ на ранга и на честта, пред която се дава дума и която не се оставя небрежно.

7.Заключение

Данните за меча у българите през VII–IX век са малобройни, но достатъчни, за да очертаят една ясна линия. Най-ранните оръжия са едноостри мечове от степен произход, като меча от района на Ришкия проход, с паралели в Северен Кавказ, Украйна и Аварския хаганат; три от четирите меча от езическата епоха са едноостри и показват прехода към сабята. Наред с тях през IX век е познат и правият двуостър меч, както показват мечът от Галово и рисунката от Плиска. Скандинавските мечове и бронзовите накрайници на ножници с животинска украса идват едва през X–XI век.

Мечът е бил скъпо оръжие на близкия бой, вторично спрямо лъка в тактиката на леката конница, но първостепенно като знак. Той е инсигния на властта, белег на службата на владетелските телохранители чиготи и свещен предмет, пред който българите полагат клетва – обичай, споделян с аварите и други степни народи. Много въпроси остават открити: точната форма на ножниците, начинът на окачване в езическата епоха, произходът на отделните находки. Отговорите ще дойдат от нови разкопки, а дотогава трябва да се пазим да не запълваме празнините с въображение.

Бележки

Библиография

Снимките с отбелязан автор са от Wikimedia Commons под посочения свободен лиценз. Всички останали илюстрации са художествени реконструкции и стилизации, създадени за публикацията с инструмент за изкуствен интелект по описанията в посочените източници; те не са изображения на реални находки.

Публикацията в PDF

Публикацията е част от проект № BG-RRP-11.020-0147-C01 „Докосни древността – пътят на прабългарския воин“, изпълняван от Сдружение „Спортен клуб Бага-Тур“ с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Националния план за възстановяване и устойчивост, финансиран от Европейския съюз – NextGenerationEU.

Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на публикацията се носи от Сдружение „Спортен клуб Бага-Тур“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че тази публикация отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.