Знание · #Въоръжение

Поредица „Пътят на прабългарския воин“ · Публикация 1 от 15

Сложносъставният лък на прабългарите

Устройство, костени облицовки, калъф и техника на стрелбата в степната традиция

6 август 2025 г. · СК „Бага-Тур“ · Проект „Докосни древността“

Лъкът е основното оръжие на леката конница в ранносредновековна България. Статията събира данните на археологията, писмените извори и изображенията за двата вида лъкове, познати по българските земи – обикновения дъговиден и сложносъставния (рефлексен) лък. Разглеждат се устройството на сложносъставния лък, костените пластини, които единствени достигат до нас, калъфът за носене на лъка, предпазните приспособления на стрелеца и сведенията за начина на стрелба и за мястото на стрелците в боя. Накрая лъкът е поставен в по-широката степна традиция, към която принадлежат и прабългарите. Изложението се основава на трудовете на Р. Рашев, В. Йотов, Г. Фехер и М. Казански.

Ключови думи: сложносъставен лък, рефлексен лък, костени пластини, калъф за лък, конни стрелци, прабългари, степна традиция

1.Увод: оръжието на леката конница

Когато говорим за войската на ранносредновековна България, първият образ, който изниква, е този на конника стрелец. Той има сигурна опора в изворите. Р. Рашев обобщава, че основният род войска била леката конница, а основното оръжие на войниците от нея бил лъкът – нещо, за което свидетелства и старобългарският разказ „Чудо на св. Георги с българина“¹. Мечът и бойната брадва според същия автор са били използвани само в близък бой².

В. Йотов отнася към оръжието за далечен бой основно четири предмета: лъка, калъфа за лъка, стрелите и колчана³. Настоящата публикация е посветена на първите два – на самия лък и на начина, по който е бил носен и използван. На стрелите и колчана ще бъде посветена отделна статия.

Изследователят на тази тема се сблъсква с една основна трудност: лъкът е направен предимно от органични материали, които не се запазват в земята. Освен това оръжието изобщо е рядка находка. Рашев отбелязва, че ценното по онова време желязо не е насърчавало поставянето на оръжие в гробовете, освен когато рангът и имотното състояние на погребания са изисквали и позволявали това⁴. Затова представата за прабългарския лък се гради от три вида данни: малкото археологически находки (главно костени пластини), сведенията на византийски и други писмени извори и изображенията – рисунки-графити, миниатюри и предмети на дребната пластика.

Към изложението са привлечени и по-ранни трудове. Книгата на унгарския учен Геза Фехер „Военното дело на прабългарите“ (1938) е първият опит за цялостен поглед върху темата, но тя е писана, когато археологическите данни от българските земи са били твърде оскъдни, и много от изводите ѝ почиват на унгарски и азиатски аналогии. Където това е важно, ще го отбелязваме.

2.Два вида лък: дъговиден и сложносъставен

Лъкът се състои от извита основа и тетива. В основата се различават ръкохватка – средната част, на която стрелецът се опира при опъването, рамена – частите от средата към двата края, и накрайници⁵. Според Йотов в българското ранно средновековие са използвани два типа лъкове: обикновени, или дъговидни, и сложносъставни (многопластови), наричани още рефлексни⁶.

Дъговидният лък има предимно дървена основа и при него стрелата се изхвърля от силата на опънатата тетива. Рефлексният лък е изработван от няколко материала – дърво, сухожилия, рогови и костени пластини и лепила. При него изхвърлянето на стрелата се дължи не само на тетивата, но и на вибрацията на еластичните рамена. Разликата е съществена: по данните, приведени от Йотов, за да се изтегли тетивата на дъговиден лък на 70 см, е нужна сила около 60 кг, докато при рефлексния лък тя е три пъти по-малка – около 20 кг⁷. Същите стойности дава и Фехер⁸.

Приема се, че рефлексните лъкове са били дълги около 120–130 см, но е имало и по-големи. В част от специализираните изследвания те се разделят на четири, пет и повече типа според наличието и разположението на костените апликации⁹. В литературата няма единно мнение и за общото деление: някои автори приемат, че номадите са имали две основни групи лъкове – обикновени и съставни, а повечето руски изследователи – че през ранното средновековие са съществували три групи¹⁰.

Фехер описва устройството на сложносъставния лък по следния начин: средната част е тънка плоска пръчка от твърдо и еластично дърво, като в средата си тя е по-дебела и нееластична, за да бъде хващана по-удобно. Към страната, обърната към стрелеца, с рибено лепило се залепват две дълги рогови пластини; допирните повърхности се нарязват със специален инструмент за по-здраво залепване. Като материал той посочва рог от бивол, говедо или дива коза, а готовият лък се увивал с тънка кожа или брезова кора¹¹. По думите на Фехер изработването на такъв лък изисквало много търпение, знания и сръчност и понякога продължавало с години¹². Трябва да се има предвид, че това описание е обобщено по унгарски и източни образци, а не по запазен български лък.

Тетивата според Фехер е била от кожа или от животински черва; на единия край на лъка тя е била вързана постоянно, а на другия завършвала с примка, която се закачвала при опъването. В спокойно състояние рефлексният лък е извит в обратна посока спрямо опънатото си положение¹³. Именно това обратно извиване дава името на оръжието.

Към кой тип е принадлежал българският боен лък? Писмените извори не дават пряко описание, но Йотов привежда косвено свидетелство: „Хроника на Регинон“ говори за „роговите лъкове“ на маджарите, а авторът приема, че такива са били и лъковете на българите¹⁴. Фехер стига до същото заключение – че лъкът на българите и маджарите е бил сложносъставен, рефлексен лък от т.нар. туркестански вид¹⁵.

3.Какво остава в земята: костените пластини

От материалите, от които е направен лъкът – дърво, сухожилия и кост, – до нас достигат само костените пластини. Те са били прикрепвани към ръкохватката (предни пластини) и към изхвърлящите рамена (крайни пластини)¹⁶. Тъкмо по тях археологът разпознава сложносъставния лък.

Най-показателна е находката от гроб 33 на некропола при Нови пазар, където са открити две предни пластини от ръкохватката на лък. Части от предни и крайни пластини са известни още от Плиска, Велики Преслав и Дръстър, от селищата при Брестак (Варненско), Разград (върху късноантичния град Абритус) и Одърци (Добричко), от крепостта при Хума (Разградско) и от други места¹⁷. Рашев също отбелязва, че пластините за лъкове са рядка находка¹⁸.

Костените облицовки на лъка не са само български белег. М. Казански посочва костена пластина за лък в постройка от V – първата половина на VI в. от пеньковското (славянско) селище Хитци и отбелязва, че подобни пластини са известни и от византийските крепости по Дунав и на Таманския полуостров¹⁹. Това показва колко широко се е разпространил този тип лък в Източна Европа.

Важни допълнения дават изображенията. Повечето рисунки-графити по крепостните стени на Плиска и Велики Преслав представят обикновени лъкове с дъговидно оформена ръкохватка, опъната тетива и почти винаги със стрела – най-често с връх тип „лястовича опашка“. По-рядко се срещат изображения с вдадена навътре ръкохватка, в които Йотов вижда сложносъставния, рефлексен лък²⁰. Сложносъставен лък в ръцете на конник е показан и на миниатюра от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица, представяща битката при Версиникия през 813 г.²¹.

Лъкът се появява и в паметниците на дребната пластика. Според Йотов лък и стрела, насочени към легнало хищно животно, вероятно лъв, са включени в композицията на няколко ранносредновековни бронзови накрайника за ремък²². Към група бронзови амулети, представящи лък със или без стрела, обаче трябва да се подхожда предпазливо: нито един от тях не е открит в сигурна археологическа среда и е възможно да принадлежат на по-ранни степни племена²³. Рашев привежда и пример с по-особен смисъл – рисунка-графит на брадат мъж с лък върху глинен модел, тълкуван като модел на шаманска юрта, където лъкът се приема за символ на шаманския тъпан²⁴.

4.Калъфът за лъка и снаряжението на стрелеца

Когато не е в употреба, лъкът се носи с отпусната тетива в специално пригоден калъф. Две костени пластини от Велики Преслав и от селището при Одърци според реконструкцията на С. Станилов, основана на сигурни находки от унгарски некрополи, произхождат от калъфи за лъкове. Йотов добавя към тях и костена пластина от Дръстър, завършваща със стилизирана животинска (може би конска) глава²⁵.

Според тази реконструкция калъфът е бил дървен, обшит с кожа, и завършвал в единия си край с къса шийка от мека кожа, към която се прикрепвала двойка срещуположно поставени костени пластини. Самият калъф имал формата на обратно извития рефлексен лък. Калъфи с такава форма са изобразени на стенописите от Афрасиаб в Средна Азия, датирани от края на VII – началото на VIII в.²⁶. Фехер, по стенописите от Турфан, описва калъфа като кожена чанта с формата на лък, понякога от тигрова кожа с козината навън²⁷.

Най-известното българско изображение, свързвано с калъф за лък, е Мадарският конник. С. Станчев определя заоблената издатина зад гърба на ездача като калъф за лък. Рашев приема това тълкуване и добавя, че лъкът предполага наличие и на колчан, но следи от такъв на релефа липсват²⁸.

Лъкът е бил пазен и от лошото време. Н. Хрисимов и М. Петров обръщат внимание на дрехата-наметало, описана във византийския „Стратегикон“ на Маврикий, която предпазвала конника и оръжието му от атмосферните условия и вражеските стрели и вероятно е била носена разтворена или наметната, така че да скрие и лъка. В същия текст този тип дреха е наречена и „българско наметало“²⁹.

Боравенето с лъка изисква и предпазни приспособления. Йотов определя като такива някои костени плочки, привързвани към ръката, за да я пазят от удара на тетивата. През цялото средновековие са разпространени и метални и костени пръстени с характерна форма, които подпомагат опъването на тетивата; няколко такива пръстена от Плиска според Йотов вероятно са от втората половина на X–XII в., т.е. от края на разглеждания период насетне³⁰. В мъжки гробове от езическата епоха се срещат и костени „рогчета“, пробити за окачване на колана, с излъскани от употреба върхове. Предназначението им не е съвсем ясно – смята се, че с тях е била опъвана тетивата на лъка или че са служели за развързване на въжени конски букаи³¹.

Колко лъка е носел един стрелец? За българската войска преки данни няма, но византийските военни трактати дават представа за изискванията на епохата. Според предписанията на император Никифор Фока (963–969) всеки стрелец в специализираните части трябвало да има по два лъка и два колчана, а в запас – по четири тетиви³².

5.Техника на стрелбата и мястото на стрелците в боя

Подготвен за бой, лъкът е с натегната тетива, а когато не се използва, тетивата се сваля. Тази практика се потвърждава и от писмените извори³³. В старобългарския разказ „Чудото на св. Георги с българина“ разказвачът казва: „Аз опънах лъка, и държейки стрелите в ръка, побягнах от коня надолу“³⁴. Ана Комнина пък отбелязва, че баща ѝ, император Алексий I Комнин, обучавал новобранците да опъват лък³⁵ – умение, което явно не е било даденост.

Византийските автори, които обясняват как трябва да се воюва със „скитските племена“, оставят ценни наблюдения. Според „Стратегикона“ на Маврикий студът и дъждът, който отслабва силата на лъковете, са вредни за тези народи; копията те носят на раменете си, а лъковете държат в ръце и си служат с едните или с другите според случая; освен това грижливо се обучават да стрелят, яздейки на кон³⁶. „Тактика“ на Лъв VI Философ казва за маджарите, които по въоръжение сравнява с българите, че са въоръжени с мечове, лъкове и дълги копия и че когато са преследвани, надвиват главно с лъковете си³⁷. Фехер вижда в това указание за стрелба назад от гърба на коня³⁸.

Как точно са опъвали тетивата прабългарите, не е засвидетелствано пряко. Фехер посочва, че в целия Изток се е използвало т.нар. „монголско“ опъване на тетивата с палеца, и допуска, че така са стреляли и маджарите и българите³⁹ – това е негово предположение, а не сведение от извор. Той подчертава още, че при такава стрелба няма приспособление за прицелване: стрелецът трябва да улови мига, в който посоката на стрелата отговаря на разстоянието до целта⁴⁰. Според същия автор Маврикий препоръчва всеки да има лък според силите си, дори по-скоро по-лек⁴¹.

Отрядите на стрелците с лък са една от основните бойни единици, които средновековните военни съчинения и хроники споменават задължително. Обикновено те започват сраженията, като целта им освен прекото поразяване на противника е да разстроят бойния му ред⁴². Казански описва степния начин на бой като две фази: атака в разпръснат строй с интензивна и прицелна стрелба с лък и след това близък бой; по-често обаче номадите избягвали ръкопашната схватка и предпочитали поредица от бързи атаки, обстрелвайки противника от безопасно разстояние⁴³.

Фехер разсъждава, че рефлексният лък е давал на българите и маджарите тройно предимство пред противниците им, тъй като със същата сила те могли да изстрелят три пъти повече стрели⁴⁴. Това е по-скоро риторично заключение на автора от 1938 г. Днес е известно, че и византийците са разполагали с мощни лъкове: Казански привежда сведението на Прокопий Кесарийски, че ромеите опъвали тетивата до ухото и нито щитове, нито брони спасявали противника от стрелите им⁴⁵.

Как възприемат съвременниците българските стрелци, личи от един стих на византийския поет Йоан Геометър, написан след поражението на император Василий II при прохода Траянови врата през 986 г.: „мизийските [българските] стрели са по-силни от авзонските [византийските] копия“⁴⁶.

6.Лъкът в степната традиция

Сложносъставният лък не е изобретение на една народност. Той е общо достояние на конните народи от евразийските степи. Казански обяснява издигането му с особеностите на конната война: до края на VI в. в Европа конникът не е разполагал със стремена, което затруднявало ръкопашния бой и придавало особена важност на далечния бой със стрелково оръжие. Затова тугият лък с костени (рогови) облицовки става основно оръжие на номадите в началото на средновековието⁴⁷.

Според същия автор такъв лък позволява използването на тежки тристенни (трилопатни) стрели, които нанасят тежки рани и могат да извадят от строя конете на противника. Той е добре представен в старините на степните номади от V–VII в. както в Северното Причерноморие, така и в Карпатския басейн, а под степно влияние се разпространява и сред уседналите народи на Източна Европа⁴⁸. Тристенните стрели и костените облицовки на лъка са засвидетелствани у хуните и т.нар. хуно-българи от руско-украинските степи, както и в Аварския хаганат⁴⁹.

Изобразителните паралели също водят на изток. Калъфите с форма на рефлексен лък от стенописите на Афрасиаб⁵⁰ и турфанските изображения, на които се позовава Фехер⁵¹, показват, че калъфът, лъкът и начинът на носенето им принадлежат на една обща евразийска традиция. Йотов отбелязва още, че изображения на лък и стрела в паметниците на малката пластика са много чести и при скитите⁵².

В тази среда българският лък не е изключение, а част от общото. Особеното в българския случай е, че той продължава да бъде основно оръжие и след заселването на Долния Дунав – в държава, която воюва главно с Византия и използва леката конница за бързи удари на големи разстояния⁵³.

7.Във филма „Докосни древността“

Спектакълът-филм „Докосни древността – пътят на прабългарския воин“ на СК „Бага-Тур“ дава възможност темата да се види в движение. В сцените с конници и в стрелбата с лък зрителят може да проследи онова, което изворите описват с думи: лъка, държан в ръка, докато конят е в движение, стрелата, пусната в точно уловения миг, калъфа и колчана на колана, обичайното редуване на далечен и близък бой.

Възстановките не претендират да бъдат документален запис на конкретно събитие. Те са художествена интерпретация, която се опира на описаните тук данни и помага на зрителя да усети физическото усилие, сръчността и дългата подготовка, които стоят зад умението на конния стрелец.

8.Заключение

Сложносъставният, рефлексен лък е оръжието, с което прабългарите се вписват в голямата традиция на конните народи от евразийските степи. Пряко от него до нас достигат само костените пластини – от Нови пазар, Плиска, Преслав, Дръстър и други места, – но заедно с писмените извори и изображенията те позволяват да се възстанови достатъчно ясна картина: многопластов лък от дърво, сухожилия, рог и кост, носен в калъф с формата на самия лък, опъван за бой и разпъван след него, използван от конници, обучени да стрелят в движение.

Много въпроси остават открити. Не знаем точните размери на българския боен лък, нито как точно е била опъвана тетивата; част от представите ни, особено онези, които идват от Фехер, се основават на унгарски и азиатски аналогии. Ясно е обаче, че в продължение на векове лъкът е бил онова оръжие, с което леката конница е започвала сражението и е налагала своя ритъм на боя.

Бележки

Библиография

Снимките с отбелязан автор са от Wikimedia Commons под посочения свободен лиценз. Всички останали илюстрации са художествени реконструкции и стилизации, създадени за публикацията с инструмент за изкуствен интелект по описанията в посочените източници; те не са изображения на реални находки.

Публикацията в PDF

Публикацията е част от проект № BG-RRP-11.020-0147-C01 „Докосни древността – пътят на прабългарския воин“, изпълняван от Сдружение „Спортен клуб Бага-Тур“ с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Националния план за възстановяване и устойчивост, финансиран от Европейския съюз – NextGenerationEU.

Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на публикацията се носи от Сдружение „Спортен клуб Бага-Тур“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че тази публикация отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.