Знание · #Конница

Поредица „Пътят на прабългарския воин“ · Публикация 12 от 15

Конското снаряжение

Седло, юзда, стремена, шпори и конят в гроба според археологията и писмените извори (VII–XI век)

29 януари 2026 г. · СК „Бага-Тур“ · Проект „Докосни древността“

Прабългарската войска е била преди всичко конна и затова снаряжението на коня и конника е било толкова важно, колкото и оръжието. Статията проследява какво знаем за седлото, юздата, стремената, шпорите и камшика от Мадарския скален релеф, рисунките-графити, писмените извори и находките, систематизирани от В. Йотов и Р. Рашев. Разгледани са типовете юзди и стремена и тяхната датировка, въпросът за произхода на стремето, появата на шпорите под западно влияние, както и редките, но красноречиви погребения с кон или с части от конска амуниция – от гроба при Красен до аристократичното погребение при Кабиюк.

Ключови думи: прабългари, конско снаряжение, стремена, юзда, седло, шпори, погребение с кон

1.Увод: войска на седлото

Византийските военни трактати описват българите като конници, които не обичат да слизат от конете си. Според Тактиката на император Лъв VI сбитият пехотен строй е опасен за тях, защото те са конници; войниците се упражняват да стрелят от седлото, а в мирно време конете пасат непрестанно, лете и зиме, разпръснати по родове¹. Г. Фехер, който още през 1938 г. събира тези сведения, подчертава, че за подобна тактика – стрелба с лък от бягащ кон, дори обърнат назад – освен сила и упражнение е било нужно и превъзходно снаряжение².

Значението на коня личи и в езика и институциите. Т. Славова свързва длъжностната титла миник с прабългарската дума им – „кон“, засвидетелствана в Именника на българските ханове, и тълкува миника като висш командир на конницата³. В Отговорите на папа Николай I се споменава обичаят преди сражение владетелят да изпраща доверен човек, който да прегледа оръжието и конете, като немарливият се наказвал със смърт; пак там е засвидетелствано, че за военно знаме българите носели конска опашка⁴. Според Тактиката на Лъв VI конете на знатните са били покрити отпред с желязо или плъст; по аналогия със сведението на ал-Масуди за волжките българи, които отглеждали стада военни коне, неяздени в мирно време, се допуска, че и у дунавските българи е имало резерв от специално обучени бойни коне⁵.

Въпреки това находките на конско снаряжение от българското ранно средновековие са малко. В. Йотов, автор на най-пълното изследване по темата, отбелязва, че в археологическите обекти не е открит нито един пълен набор от снаряжението на конника и коня⁶. В тази статия ще разгледаме поотделно седлото, юздата, стремената и шпорите, а накрая – погребенията с кон.

2.Седлото

Снаряжението на конника и коня включва седлото, юздата, стремената и шпорите, както и помощни средства като кожените ремъци около тялото на коня, камшика и подковите. Особено значение през ранното средновековие имат две нововъведения – стремената и твърдото седло, които дават на конника по-голяма свобода при езда и ръкопашен бой; повечето изследователи ги смятат за изобретения на тюркските народи – аварите и прабългарите – или поне приемат, че тези народи са ги донесли в Европа⁷.

От седлото не е запазена нито една част, затова за него съдим по изображенията. Най-ясно е то на Мадарския скален релеф: там личи високата задна облегалка на седлото, следи от покривката под него, както и от подопашния и подкоремния ремък, с които е закрепено⁸. Седла и други части на снаряжението се виждат и на рисунки-графити от крепостните стени на Плиска, Преслав и София, на каменна плоча от Добруджа и на миниатюрите в Мадридския ръкопис на Йоан Скилица⁹. Какво е било седлото, можем да разберем по гробни находки от Унгария, свързани с аварите (VIII–IX век) и унгарците (X век): то е изработвано от две успоредни трапецовидни дъски, обрамчени от дъговидни¹⁰. Някои костени пластини от средновековна България се смятат за апликации за лъка на седлото, но реконструкция не е предложена¹¹. Още Фехер допуска, че българското седло е било дървено, обвито с кожа, подобно на по-късното „маджарско седло“¹².

Седлото има и символна стойност. В един от военните инвентарни надписи от Преслав според някои автори се споменават „самари 191“ – може би седла на бойни коне. При сключването на тридесетгодишния мир с България император Лъв V Арменец обърнал собственоръчно конски седла и хванал тройно преплетени ремъци; В. Бешевлиев вижда в това част от клетвения обред на прабългарите¹³.

3.Юздата

Юздата е конструкция от кожени ремъци, халки, псалии и зъбалец, но в археологическата литература под юзда обикновено се разбират само металните или костените части¹⁴. На Мадарския релеф са запазени следи от оглавника и юздата с поводи, чийто заоблен край ездачът държи във вдигнатата си лява ръка¹⁵. Писмените извори също обръщат внимание на юздата: при злополучната среща на император Лъв V с хан Крум синът на Константин държал коня на Крум оседлан и с юзда, а Лъв Дякон, описвайки обсадата на Дръстър, подчертава неумението на воините на княз Светослав да управляват конете с юздите и отбелязва блестящите украси по юздите на византийските военачалници¹⁶.

За езическия период Рашев посочва един тип юзди – с двусъставен зъбалец и S-овидни псалии¹⁷. Йотов разглежда 35 части от юзди – зъбалци и псалии от желязо, кост или рог – и обособява три типа и два типа костени псалии¹⁸. Юздите с двусъставен зъбалец и S-овидни псалии са открити в езическите некрополи при Кюлевча, Разделна и Красен, както и в селища и крепости; такива юзди често се срещат в гробове на конници от края на VII–VIII век, а находките от некрополите Йотов датира във VIII – средата на IX век¹⁹. Двусъставните юзди сами по себе си са много старо изобретение – от края на халщатския период (500–450 г. пр. Хр.), а едносъставните зъбалци се смятат за характерни за печенегите²⁰. Юздите с прави псалии, наричани понякога „номадски“, са по-късни у нас – от края на IX–XI век, а дъговидно извитите („крилати“) костени псалии се появяват едва през XI век у печенеги и узи²¹. В заключението си Йотов определя юздите с извити S-овидни псалии като прабългарски, а тези с костени псалии – като донесени вероятно от късните номади²².

4.Стремената

Стремето е сред най-важните находки за датиране. Обувката на Мадарския конник, пъхната в стремето, е мека, което предполага стреме с кръгла рамка от типа на ранноаварските, излезли от употреба в края на VII век; затова стремето е важен ориентир за датировката на самия релеф²³. М. Казански напомня, че до края на VI век европейските конници не са познавали стремената, което е затруднявало ръкопашния бой и е давало предимство на стрелбата от разстояние²⁴.

Находките от некрополите са крайно ограничени. Рашев ги разделя на три типа според формата на стъпалото – кръгло, право и извито нагоре²⁵. Йотов разглежда 53 стремена и обособява осем типа с варианти според формата на ухото за окачване, на корпуса и на стъпалото²⁶. Към най-ранните спадат двете кръгли („осморкообразни“) стремена от Доброплодно, Варненско, открити случайно заедно с двуостър меч и вероятно произхождащи от гроб на езически конник; заради многобройните аварски паралели Йотов ги датира в края на VII–VIII век²⁷. Двете стремена с арковиден корпус и стъпало с едно изпъкнало ребро от гроба на конник при Красен, Русенско, се датират в средата на VIII – края на IX век²⁸. Специфични са стремената, чието стъпало е подсилено с шест до девет ребра – от гроб 20 при Дибич и от сборната находка при Божурово; извън България те имат малко паралели и се датират във VIII–IX век²⁹. Укриването на сборната находка от Божурово Йотов свързва с маджарските нашествия на юг от Дунав през 895/896 г.³⁰. Едно стреме от Варненско с инкрустирана сребърна украса Йотов определя като един от великолепните екземпляри, известни в литературата³¹.

По-късните типове отразяват нови влияния. Най-многобройни са стремената с паралели в унгарски гробове от X век, но според Йотов те по-скоро отразяват модата на века; с нашествията на печенеги, узи и кумани се утвърждават стремената с овален корпус³². Като собствено прабългарски Йотов определя стремената от езическите некрополи при Красен и Дибич и от сборната находка при Божурово³³. Обща черта на ранносредновековните стремена са страничните опори, повтарящи ширината на стъпалото; след края на XI век те изчезват, а стъпалата стават по-широки³⁴. Формата на стъпалото е свързана и с обувката: Хрисимов и Петров обръщат внимание, че разликата между стремена с окръглено и с плоско стъпало съответства на обувки с мека и с твърда подметка³⁵.

Фехер, който през 1938 г. разполага само с две стремена от България – от Преслав и Мадара, – смята, че европейските народи са възприели желязното стреме от тюркските народи чрез Византия през VII век³⁶. Днешната картина е значително по-богата, но изводът за степния произход на стремето остава в сила.

5.Шпори, камшик, подкови и ремъчни принадлежности

Шпорите са западно, а не степно изобретение. За техни първооткриватели се смятат келтите, а у номадските народи на Изтока, както отбелязва Йотов, шпори не се използват³⁷. Казански констатира същото и за славяните от V–VII век: подобно на степните конници те много рядко са използвали шпори, а снаряжението им е напомняло по-скоро азиатската, отколкото европейската конница³⁸. От езическа България са известни само две шпори – от некропола при Кюлевча³⁹. Те произхождат от масовия гроб 80, в който Йотов, съдейки по липсата на погребален ритуал, вижда вероятно погребение на неприятелски войници; шпорите с извити навън рамене от типа на кюлевченските се появяват у франките през VIII век⁴⁰. Към меката обувка шпорите са били привързвани с кожен ремък и малка тока, каквато е открита до шпорите при скелет 5 в същия гроб⁴¹. Според Йотов шпорите навлизат в българските земи под каролингско влияние от запад – чрез аварите или от Византия⁴².

Конникът е управлявал коня и с камшик. Според Свидас хан Тервел поставял обърнат щита, който носел във война, и камшика, с който шибал коня си, и слагал върху тях пари, докато ги покрие⁴³. Шпорите, подобно на стремената, са надежден датиращ материал, а откриването им в гробове е показател и за социалния статус на притежателя им⁴⁴. Фехер обръща внимание и на подковите: Тактиката на Лъв VI изисквала на седлото на византийския конник да висят железни стремена и торба с подкови и храна за три дни, а фрагменти от подкови са известни от Плиска и Мадара⁴⁵. Предположението му, че византийците са възприели подковата именно от българите⁴⁶, не е подкрепено с доказателства, а по отношение на подковите от Унгария, известни само от две места, той привежда и мнението на Хампел, че те може случайно да са попаднали сред старите находки в много по-късно време⁴⁷.

Към конското снаряжение принадлежат и редица дребни предмети. Костени обтегачи за въжени конски букаи и бронзови кръгчета с тристранно разпределение, вероятно разпределители за ремъци, познаваме от находките⁴⁸. Костените рогчета, окачвани на колана, както се вижда на миниатюрата от Менология на Василий II, вероятно са служели за опъване на тетивата или за развързване на букаите⁴⁹. По-големите железни токи, намирани встрани от тазовата област на скелетите, могат да бъдат и токи от конска амуниция⁵⁰. Степният произход на част от тези вещи личи и при съседите: костените подпружни токи, характерни за степните номади от хунско време, а по-късно и за аварите и хуно-българите, се срещат и в славянски селища от V–VII век⁵¹.

6.Конят в гроба

Погребенията с кон са сред най-ярките белези на степната погребална традиция. Славова отбелязва, че присъствието на коня в погребалния обред на степните народи, включително на прабългарите, е знак за култа към това животно, но и за социалния и имуществен статус на покойника и неговия род; в множество могили в източноевропейските степи до мъртвия са полагани цели коне със сбруята – седло, юзда, стреме, апликации за ремъци – или части от коне⁵².

В Дунавска България обаче картината е изненадваща. Гробовете с цели коне засега са само три – двойният гроб 33 в Нови пазар с два човешки и два конски скелета, гроб 55 в Кюлевча и гроб 56 в Ножарево; Рашев подчертава, че броят им е в пълно разминаване с традиционната представа за ролята на коня в бита и религията на прабългарите⁵³. По-рядко се среща символичното полагане на кожа или крайници от кон, както в гроб 15 от Ножарево⁵⁴. Рашев смята, че целите животни в тези гробове отразяват по-скоро икономическите възможности, отколкото ранга на погребаните⁵⁵, и напомня, че някои автори обясняват рядкото присъствие на коня в некрополите със забрана в погребалния обред⁵⁶. Оръжието и частите от конско снаряжение – стремена, юзди, токи и халки от амуниция – са редки и в гробовете с трупоизгаряне⁵⁷.

Най-пълен комплекс дава разрушеният гроб при Красен, Русенско, съдържащ копие, брадва, юзда и две стремена⁵⁸; по неговите находки е направена възстановка на цялостен набор оръжие и снаряжение на старобългарски воин⁵⁹. Особено място заема гробът под могила 4 при Кабиюк, на 15 км западно от Плиска, проучен през 2005 г. Мъж на около 20–22 години е положен в ковчег с глава на север; до главата му са поставени части от конска амуниция със сребърни украси, до лявата ръка – къса сабя, а при краката – конска кожа с долните части на краката, черепа и опашката. Рашев свързва този гроб с погребалната практика на прабългарската аристокрация⁶⁰.

По-старата литература съдържа и други сведения, които трябва да се преценяват внимателно. Фехер съобщава, че през 1934 г. в могила край крепостта в Плиска е открил в прабългарски гроб цял конски скелет с разбит череп, а В. Миков – части от конски скелет в гроб при Мадара; по остеологични изследвания на Р. Попов в Мадара и Плиска около IX век е имало две леки, подвижни конски породи – по-дребна и по-едра⁶¹. За могила XXXIII в Плиска обаче Рашев посочва, че конският скелет встрани от нея не е придружен от горели човешки кости и могилата трябва да се определи като поменално съоръжение, а не като гроб⁶².

7.Във филма „Докосни древността“

Във филма-спектакъл на СК „Бага-Тур“ конят не е декор, а главно действащо лице. Ездата, стрелбата с лък от седлото и конните бойни сцени показват на практика онова, което изворите описват с думи: свободата, която дават стремената и твърдото седло, управлението с юздата, ролята на ремъците и ремъчните принадлежности.

Реконструкциите на снаряжението по необходимост съчетават находки от различни места и векове. Затова е добре зрителят да знае, че зад всяко стреме и всяка юзда стоят конкретни археологически типове, а където находки липсват – като при седлото – реконструкцията почива на изображения и аналогии.

8.Заключение

Конското снаряжение на прабългарите се познава по малко, но показателни находки. Юздите с S-овидни псалии и ранните стремена от Доброплодно, Красен, Дибич и Божурово свързват българите с аварския и степния свят на VII–IX век; шпорите идват по-късно и от запад; високото седло с покривка и ремъци е засвидетелствано най-ясно върху Мадарския релеф.

Едновременно с това изворите опровергават една лесна представа: въпреки централната роля на коня във войската, погребенията с кон в Дунавска България са изключение. Конят е бил твърде ценен за живите – или обредът е изисквал друго. Най-богатото известно погребение, това при Кабиюк, показва, че знатният мъж е отивал в отвъдното със сбруята и кожата на своя кон – символ, който казва повече от думи за мястото на коня в света на прабългарския воин.

Бележки

Библиография

Снимките с отбелязан автор са от Wikimedia Commons под посочения свободен лиценз. Всички останали илюстрации са художествени реконструкции и стилизации, създадени за публикацията с инструмент за изкуствен интелект по описанията в посочените източници; те не са изображения на реални находки.

Публикацията в PDF

Публикацията е част от проект № BG-RRP-11.020-0147-C01 „Докосни древността – пътят на прабългарския воин“, изпълняван от Сдружение „Спортен клуб Бага-Тур“ с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Националния план за възстановяване и устойчивост, финансиран от Европейския съюз – NextGenerationEU.

Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на публикацията се носи от Сдружение „Спортен клуб Бага-Тур“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че тази публикация отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.