НА БАГАТУРА
Хрониките на БагаТура · От древността до днес
ЖЕРТВАТА НА НАЙ-ДОБРИЯ
Защо от древността до днес посредствеността иска главата на силния
Слушайте, чеда, що е записано по старите скрижали, защото тази повест е по-стара от градовете и по-упорита от камъка. Откакто човек се е изправил на два крака, във всяко селище се е раждал по някой, който тича по-бързо, мята копието по-далеч, вижда по-надалеч и разбира повече от другите. И откакто има такъв човек, около него винаги се е събирала и тълпа, на която от самото му присъствие ѝ става неловко.
Не че силният е сторил някому зло. Злото му е друго: до него другите изглеждат по-малки. Посредственият гледа силния, както нощта гледа огъня: светлината му показва всичко, което тя би искала да скрие. И тъй, отколе, тълпата е намерила изход, удобен и благочестив: щом е толкова добър, значи не е за нас. Нека го пратим при боговете.
„Щом боговете са те надарили с повече от останалите, ти принадлежиш на тях, а не на хората.“
Тъй най-добрият става „лошият“. Не защото е лош, а защото пречи. А понеже да се изравниш с него е трудно (трябва да ставаш призори, да се потиш, да четеш, да падаш и да ставаш), много по-лесно е да го обявиш за полубог, да го окичиш с венци и да го изпратиш като вестоносец при небесните. После в селото пак е тихо, равно и уютно. Всички са еднакво високи. Сиреч еднакво ниски.
Ето какво пазят преданията на пет народа. Летописецът ги предава тъй, както ги разказват изворите, без да добавя от себе си. А поуката, както подобава, е накрая.
Пратеникът при Залмоксис
Бащата на историята, Херодот, нарича гетите „най-храбрите и най-справедливите от траките“. Те вярвали, че не умират, а отиват при своя бог Залмоксис. И на всеки пет години изпращали при него вестоносец, който да му занесе молбите им.
Херодот разказва, че пратеникът се избирал по жребий измежду тях. Ала преданието, което и до днес се разказва за гетите, иска той да е от най-достойните: праведен и без укор, защото кой ще прати пред бога негоден вестоносец? Неколцина държали три копия с острието нагоре, а други хващали избрания за ръцете и краката, залюлявали го и го хвърляли върху тях.
Ако умрял, богът бил милостив. А ако останел жив? Тогава, пише Херодот, винели самия пратеник, наричали го лош човек и пращали друг.
Забележете, чеда: дори оцелелият е виновен. Тълпата никога не греши. Греши само онзи, когото е избрала.
Извор: Херодот, „История“, книга IV
При гръм и мълния гетите стреляли с лъкове към небето и заплашвали бога, защото не признавали друг бог освен своя. Тъй пише Херодот („История“, IV, 94).
Народ, който стреля по гръмотевицата, а праща най-добрия си при Залмоксис. Смелост към небето, страх от своя.
„По-достоен да служи на Бога“
Пратеничеството на Ибн Фадлан тръгнало от Багдад през юни 921 г. и стигнало до владетеля Алмуш чак през май 922 г.: почти година път.
Там той видял небето да пламти в червено и чул шум като от битка. Местните му рекли, че се бият вярващи и неверни джинове. Днес бихме казали: северно сияние.
През 922 г. арабският пратеник Ахмед ибн Фадлан пристигнал от Багдад при владетеля на волжките българи и записал видяното в своята „Рисала“. Сред обичаите, които описва, има един, от който кръвта изстива.
Пише Ибн Фадлан, че щом сред българите се появи мъж, надарен с необикновена пъргавина, проницателност и ум, те казвали: този е по-достоен да служи на Бога. И го вземали, и го обесвали на високо дърво.
Ето безпощадната логика в най-чистия ѝ вид: даровитият вече не е син на рода, а собственост на небето. А небето е далече и в селото отново настава покой.
Извор: Ибн Фадлан, „Рисала“ (пътепис, 921–922 г.)
Извори: „Сагата за Инглингите“ на Снори Стурлусон; северните саги и песни
В „Речта на Високия“ (Хавамал) Один сам разказва, че висял девет нощи на брулено от вятъра дърво, ранен с копие, „принесен в жертва сам на себе си“, за да вземе руните.
Дори Всеотецът не получил мъдростта даром. Ти защо чакаш да ти я подарят?
Копието на Один
На север, дето зимата трае половин година, вярвали, че Один, Всеотецът, събира във Валхала не кого да е, а най-великите вождове и воини. Валкириите избирали падналите в боя, за да чакат последната битка, Рагнарьок, когато боговете ще се изправят срещу силите на гибелта.
„Сагата за Инглингите“ разказва, че самият Один, когато наближила смъртта му, се белязал с острието на копие и обявил за свои всички мъже, паднали от оръжие. Преданията говорят и за прочути юнаци, белязани с копие и посветени на бога, за да не ги застигне безславната старост в постелята.
И пак същото: най-силният не остарява сред внуците си. Той е нужен горе. А долу остават онези, които никой бог не би поискал.
Най-скъпият откуп
Юлий Цезар, който воювал с галите, пише в своите „Записки за Галската война“, че когато ги застигнела тежка болест или смъртна опасност в битка, те принасяли хора в жертва, а служители на тези обреди били друидите. Вярвали, че безсмъртните богове не могат да бъдат умилостивени, ако за човешки живот не бъде даден човешки живот.
Цезар добавя, че предпочитали провинилите се, а когато такива нямало, посягали и на невинни. Но легендите отиват по-далеч: в най-черния час, когато над племето надвиснела гибел, друидите искали най-скъпия откуп, вожда или най-храбрия воин. Колкото по-голяма бедата, толкова по-скъпа жертвата.
От торфените блата на Британия и Ирландия археолозите и днес изваждат мъже, положени там преди векове. Мъжът от Линдоу имал грижливо поддържани нокти: знак, според някои учени, че не е бил прост работник, а човек от знатните.
Извори: Гай Юлий Цезар, „Записки за Галската война“, книга VI; находки от блатата
Мъжът от Линдоу бил открит през 1984 г. от работници, които режели торф в Чешър, Англия; вестникарите го нарекли „Пийт Марш“.
В стомаха му намерили овъглена питка и няколко зрънца прашец от имел. А Плиний Стари пише, че за друидите няма нищо по-свещено от имела.
Капакоча: само най-чистите
Юяйяко е висок 6739 м. През 1999 г. екипът на Йохан Райнхард и Констанса Серути открил край върха три деца, сред най-добре запазените мумии в света.
Едното момиче учените наричат „Момичето на мълнията“: след погребението мълния ударила гроба и опърлила тялото и дрехите му.
Отвъд океана, в Андите, синовете на Слънцето имали обред, наречен капакоча. За него не ставал кой да е. Избирали деца и младежи без телесен недостатък, с безупречна хубост, често от знатен род и с бележити дарби. Инти, Слънцето, приемал само най-чистите.
Хронистите от испанско време разказват, че избраните били отвеждани в Куско, а оттам с шествия към свещените планински върхове. Там, най-близо до небето, ги предавали на боговете.
Не наказание · чест
Това не било наказание. Смятало се за най-висока чест: избраниците ставали посредници между народа и божествата. Децата от вулкана Юяйяко, открити високо в Андите през 1999 г., и днес напомнят докъде е стигала тази „чест“.
Чудно е само как най-високата чест все се падала на най-хубавите и най-даровитите, а никога на средните.
Извори: испанските хронисти от XVI век; находките от Юяйяко
Кой народ, кой обред?
Пет народа, пет обреда и една и съща тълпа отдолу. Докосни народ, после неговия обред (или обратното). Бързай: глутницата вече е надушила, че четеш, а тя не обича четящи.
Що е общото между копията на гетите, дървото на волжките българи, копието на Один, блатата на келтите и върховете на Андите? Не боговете. Боговете са различни. Общото е тълпата долу, която гледа нагоре с облекчение.
Посредствените рядко се събират, за да построят нещо. Ала за да съборят някого, се събират бързо, дружно и с песни. Глутницата няма нужда от водач: стига ѝ общата неприязън. И тъй е било отколе, откакто има хора, а сред тях и по-добри.
Най-високите класове
Периандър, тиранинът на Коринт, пратил вестител до Тразибул, тиранина на Милет, да попита как най-сигурно да управлява. Тразибул извел пратеника в нивата и докато вървял, откъсвал и хвърлял всеки клас, който се извисявал над другите. Не казал нито дума.
Периандър разбрал. Нивата останала равна. И бедна.
Херодот, „История“, книга V
ΑΡΙΣΤΕΙΔΗΣ
Когато атиняните гласували с черепки кого да прогонят от града, неграмотен селянин подал своя черепка на един непознат и го помолил да напише на нея „Аристид“.
Непознатият попитал дали Аристид му е сторил някакво зло. Никакво, отвърнал селянинът, даже не го познавам, но ми омръзна да слушам как навсякъде го наричат Справедливия.
Непознатият написал името и върнал черепката. Непознатият бил самият Аристид.
В стар кладенец на северния склон на Акропола археолозите намерили около 190 черепки с името на Темистокъл, изписани от едва 14 ръце. Явно някой ги е приготвил отрано, за да ги раздава на гласуващите.
Глутницата никога не идва неподготвена. Само на тренировка.
Днес никой не мята юнаци върху копия. Обичаят е станал по-благ, но не е умрял. Копията се наричат подмятания, дървото се нарича одумване, а жребият звучи тъй: „Ти за какъв се мислиш?“
Когато някой започне да тренира всеки ден, ще чуе, че прекалява. Когато чете, че се изживява. Когато успее, че му е провървяло или че има „връзки“. Защото да признаеш, че някой е по-добър, значи да признаеш, че и ти би могъл, ако не беше мързелив. А това е най-тежката жертва, която посредственият може да принесе.
Затова и днес е най-удобно силният да бъде обявен за полубог: „Е, той е друго нещо, роден е такъв.“ Тъй мързелът си намира оправдание, а силният намира самота. Старият обред е жив, само дето вместо при Залмоксис, пратеникът бива изпратен „при своите“, далече от нас, да не ни смущава вечерта.
Тълпата не мрази силния. Тя мрази огледалото, което той ѝ поднася.
Пред теб стои по-силният. Що ще сториш?
Гатанката на летописеца
Глутницата мрази гатанките: на тях не може да се отговори с „Ти за какъв се мислиш?“. Отговорите са скрити в този лист. Пиши една дума; малки или главни букви, все едно.
„Растях най-високо в нивата на Милет и затова паднах пръв. Тиранинът ме късаше мълком, а пратеникът гледаше. Не казах нито дума, а дадох съвет на цял Коринт. Що съм аз?“
Подсказка: Херодот, книга V. Нивата останала равна. И бедна.
„Глинена съм и счупена, а пращам мъже в изгнание за десет години. Неграмотен ме подаде, а самият Справедлив изписа на мен собственото си име. Що съм аз?“
Подсказка: разказва Плутарх. Атиняните гласували с такива, а от гръцкото ѝ име идва думата „остракизъм“.
„Не съм меч, а глутницата се бои от мен. Не съм съдия, а показвам всекиму ръста му. Силният ме поднася на тълпата, без да иска, и тя го мрази заради мен. Що съм аз?“
Подсказка: прочети последните думи под „А днес?“.
Затова, чеда, запишете си поуката на тази скрижал. Отговорът никога не е да смъкнеш силния до себе си. Отговорът е да се изкачиш до него. Не дървото трябва да е по-ниско, а ти по-висок.
В Бага-Тур пазим българските традиции и бойните изкуства на предците не за да се хвалим, а защото знаем една проста истина: силата не е дар, който боговете раздават на избрани и после си прибират. Тя е път, който се извървява крачка по крачка. Всеки, който днес се смята за „обикновен“, утре може да бъде силен, ако става призори, ако тренира, ако учи.
Не сваляй силния. Издигни се.
Тренирай. Учи. Остани.
Ти не си от глутницата
Седем печата, седем тайни. Глутницата се отказа още на първия, защото търсенето е труд, а трудът ѝ е подозрителен. Ти стигна до края.
Такива като теб древните са пращали при боговете. Ние в Бага-Тур ги пращаме на тренировка и ги задържаме сред хората: лък, меч, борба, ред и дух на предците.
Ела да тренираш, не да завиждаш!
СНЦ „Спортен клуб Бага-Тур“, Стара Загора · тел. 0886 763 129 · Instagram · @bagatur.bg
Facebook · БагаТур
Instagram · @bagatur.bg
тел. 0886 763 129
„Багатур“ е стара степна дума за юнак, храбър воин. От същия корен са руското „богатир“ и монголското „баатар“: Улан Батор значи „Червеният юнак“.
Името не се наследява. То се заслужава всяка сутрин. — Бага-Тур
